Наскоро тази мисъл ми се мерна пред очите и ме накара доста да се замисля. Винаги съм възприемала щастието като субективно понятие - всеки го разбира по свой си начин. Вярно ли е обаче това? И въпросът, който ме мъчи още повече е възможно ли е? Чудно ми е, съществуват ли наистина хора, които не приемат нищо насериозно. Естествено, има такива, които дават вид на пълни непукисти, но никога не можеш да си сигурен дали това наистина е така. На 19 години съм и съм в етап от живота си, в който ми се повтаря колко сериозно е всичко, а не съм сигурна дали аз го възприемам по този начин. В един момент наистина си мисля как от този изпит зависи бъдещето ми, а в следващия далеч не му отдавам такова значение. Трудно ми е да свикна с идеята, че четири часа писане на тема или решаване на тест диктуват пътя ми. Старая се, но не се престаравам. Непонятни са ми хората, които месец преди въпросния изпит прекратяват всякакви социални контакти и излизания в името на това да се представят добре. Винаги съм вярвала, че съществува онази "златна среда", в която успяваш да съчетаеш двете неща. Хем да положиш усилия и постоянство в достигането на реализацията, хем да успееш да се позабавляваш междувременно. Същевременно винаги ги е имало и онези хора, които не си помръдват пръста за нищо и вечно са съпътствани от небивал късмет. Ще ми се да вярвам, че не е толкова просто и че не всичко се изчерпва с късмета. И все пак аз ще продължа да полагам необходимите усилия за успех, без да взимам нещата прекалено насериозно....пък да се надявам, че и на мен ще ми провърви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар